ЛИПСВАШ МИ

Чувстваше се особено сама. Не самотна, а сякаш нещо липсваше.
Работеше усилено и се държеше ведро с околните. Отвреме-навреме се оглеждаше, за да види все същите угрижени лица, с очи, пълни с тъга.
Тя беше весела, смела и дори безгрижна. Поне това виждаха останалите. Но нещо липсваше.
Откакто се запозна с Него светът сякаш се промени. Стана някак неусетно. Видяха се, погледнаха се очи в очи и усетиха, че не са сами. И двамата не мислеха, че това може да е Любов. За тях беше нещо повече.
Сега Той беше далече. Но Тя усещаше, когато Той мисли за Нея.
Понякога, вървейки по улицата, усещаше лек допир по косата си. Не беше вятърът. Усмихваше се леко и питаше наум:
"Какво има?". Чуваше неговото "Липсваш ми!" като шепот, носен от вятъра, изречен от листата на дърветата. И Тя отговаряше:"И ти на мен!". И чакаше...
Някой й беше казал, че "Липсваш ми!" не е нещо особено. Този някой не искал да липсва на никого и за него любовта била нещо като "Нужен си ми!". Човекът просто искаше да се чувства нужен.
Но Тя продължаваше да мисли, че "Липсваш ми" означава нещо повече от Любов. За Нея това значеше:"Аз съм едно цяло с теб и, когато те няма, сякаш съм болна".
Щеше да мине време - малко или много - и отново щяха да са заедно. Тогава щяха да разговарят наяве, да се смеят, да кроят планове... А дотогава тази невидима свръхестествена нишка щеше да им помага да оцелеят.
И пак нямаше да има значение дали това е Любов. Защото заедно те се чувстваха цели!