Гордият дъб
Категория: Стихове
Публикувана на Петък, 25 Юли 2014 08:21
Написана от Шура Ибришимова
Посещения: 2704
В сянката на дъб вековен
ръце преплита любовта,
момиче и момче за спомен
оставят свойте имена.
Дъбът протяга свойте клони,
с гордост скрива ги и пак
щастието разшумява
вековния му листалак.
Кълнат се те във вечна вярност,
пред Бога, себе си, дъба
и заклеват го да пази
от разруха любовта.
И дъбът прострял широко
клоните-ръце, щастлив,
станал горд пазач вековен
и сякаш мъничко по-жив.
Времето течеше бясно –
бури, слънце, дъждове,
но пазачът помни ясно
как на младите се кле.
Пазеше ги той безшумно,
мълчаливо свел листа;
криеше ги чак до тъмно –
горд пазач на любовта!
Те обичаха го двама,
идваха и в студ, и в пек.
Поверяваха му само
бурите в деня нелек.
Той не стенеше от болка,
скриваше им всеки грях,
пак обичаше ги двама,
горд, изправил се до тях.
Но дойде ден, от никой чакан,
тя дойде съвсем сама,
дъбът я гледаше разплакан,
свила своята тъга.
Сълзите й бавно падат
стихнали в безумен вик,
със живота се прощава
във последен вопъл тих.
Гордият пазач притихна,
зърнал сиво острие,
всеки лист от болка стихнал
за самотното дете.
Кръв покапва по тревата,
а дъба от жал гори –
как застива там сълзата
по безкръвните страни!
Клоните надолу свел е
гордият пазач, но вик
сякаш времето разцепил
стига го в последен миг.
Стъпки бързи под листата
и прегръдка сред кръвта
и живота, свободата
пак се връщат под дъба.
Любовта се пак намери
под вековния пазач,
клоните отново сплели
покрив във вечерен здрач.